Главният прокурор – пазител на законността или политически играч?
Димитър Стоянов, коментар за
Преди към година по време на разкриване на Общото заседание на следователите, които избираха собствен представител за новия състав на Висшия правосъден съвет (който обаче по този начин и не се конституира до ден днешен), основният прокурор Иван Гешев съобщи, че прокуратурата и следствието са „ последният пазач на законността “. Година по-късно той най-вероятно към момента стои зад тези свои думи, изключително на фона на серията от събития, които доведоха до същинска война на институциите сред основния прокурор, шефа на националното разследване, Народното събрание, Висшия правосъден съвет, президента. Това нагледно месианистично виждане за ролята на прокуратурата от своя страна има дълга традиция в тази система. В едно мнение от 2017 година на Управителния съвет на Асоциацията на прокурорите в България то има даже по-цялостен тип – за прокуратурата като „ самостоятелен пазител на законността в страната “. То не един път е било артикулирано както от редови представители на прокуратурата, по този начин и от нейни управителни органи. И сегашният основен прокурор не е прави изключение в тази изразителност, употребявайки понятието за „ правда “.
Като цяло „ законността “ има своята незаобиколима роля за правната система, нейните правила, философия и легитимност – по цялата верига от основанието на правото до най-малката положителна норма. Винаги ще се помни онази история за пруския селяндур, който бидейки обезправен от локалния феодал, споделя, че има вяра в правото, тъй като „ в Берлин има съд, който да го отбрани “. Появата на съда и прокуратурата е разказана доста тъкмо от страна на Светослав Велчев, един от най-блестящите адвокати на Третото българско царство, който в книгата си „ Прокурорският контрол “ споделя, че „ в съзнанието на българското поданство последователно се затвърждаваше мисълта, че прокурорите и съдиите не ще оставят беззаконието ненаказано, а и съденето ще става не по убеждение и произвол, а на тъкмо съображение на закона “. „ Законността “ от своя страна съставлява тъкмо това „ съображение на закона “, една причинност на държавно проведеното общество. Законът е едно изискване, причина за правовостта, той би трябвало освен да е израз на нормативно съществуване, само че и да въплъщава нейните правила, дух и смисъл, тъй като фактът на едно правно предписание още не дефинира неговата правност, както споделя проф. Цеко Торбов.
Както към този момент беше посочено, представителите на прокуратурата има много мощна нотка на месианство, когато стане въпрос за законността и нейната отбрана. Това до една не дребна степен идва от заложеното в Конституцията състояние, че прокуратурата „ следи за спазването на законността “ посредством серия от избрани пълномощия, а основният прокурор реализира контрол за правда и методическо управление върху активността на всички прокурори – състояние, което е може би най-видимото завещание от страна на тоталитарното право на комунистическия режим, което в доста огромна степен пресъздава мястото и ролята на прокуратурата в конституционната уредба, както тя е заложена от тоталитарната конституция от 1971 година в демократичната конституция от 1991 година Казано по различен метод, „ отците-основатели “, основали Конституцията от 1991 година, съвсем не трансформират една искрено властническа система, както тя е била възприета в България по модела „ Вишински “ и челния руски опит. Разбира се, поражда питането какво се случва, когато отвесна система, учредена на правилата на единството и йерархичността, тоталитарен артикул на руската школа, бъде вкарана в една демократична система, основа на правилата на правова страна, разделяне на управляващите и актуален конституционализъм? Отговорът е елементарен – рано или късно тази отвесна система става жертва на своята лична философия, тя стартира да основава кавги след кавги в границите на държавното ръководство и в най-безопасния вид се държи като слон в стъкларски магазин. В доста по-опасния си вид сходна система се трансформира в деен политически състезател, който стартира да употребява своите конституционни и законови пълномощия в безусловно несъгласие с откритите конституционни правила и правила – нещо, което се случва както в този момент, по този начин и не един път в близкото минало. Всичко това под маската на „ законността “ и „ отбраната на публичния интерес “.
„ Законността “ от своя страна също може да бъде формализирана и да бъде превърната в инструмент за реализиране на политически цели – най-много, когато нормата се откъсне от цялостната законова система, от нейните правила и дух, стартира да се ползва своеволно за да даде законосъобразна фасада на другояче опорочени дейности, които имат така наречен „ ulterior motive ” или „ прикрит претекст “. И тук дори претекстът не е даже прикрит. В един миг, на фона на формиращото се конституционно болшинство за промени в главния закон и поради осъзнатата нужда за осъществяване на всеобхватна правосъдна промяна, холистична по своята природа, месианската ни прокуратура получи „ просветление свише “, някаква форма на „ вътрешен катарзис “ и стартира искрено да се занимава с политически акции. Това се осъществя, отвън серията от конференции, заявки, обръщания и така нататък, с каскада от претенции за събаряне на имунитети на народни представители по досъдебни производства, които или до напълно скоро са били прекъснати, или са стоели „ на трупчета “ без по тях да има придвижване, или по такива с доста подозрителен темперамент. Всичко това остава усещане, че „ отбраната на законността “ е сменена с политически акции, които са безусловно неприсъщи на институцията на държавното обвиняване в която и да е демократична страна.
Връщайки се обаче и на цитирания нагоре Светослав Велчев, който в интервала сред 1920 година и 1932 година е бил основен прокурор при Върховния касационен съд – в едни от най-буреносните години за Третата българска страна, в която се случват държавни преврати, въоръжени въстания, опити за цивилен войни, политически убийства, най-големия терористичен атентат в историята на 20 век, какъвто е този в църквата „ Света Неделя “ през 1925 година и още доста други разтърсващи обществото събития (на фона на стопанска рецесия, тежки репарации след Първата международна война, опити за руско навлизане в страната и други), няма нито един политически скандал, който да е обвързван с прокуратурата на Царство България. На фона на това за последния месец и половина прокуратурата и основния прокурор бяха намесени допълнително политически кавги в сравнение с цяла една система и нейния най-висш началник за интервал от 12 години в доста по-бурни години. Това ни споделя нещо друго, а точно че казусът произтича от самата методичност, функционалност и уредба на прокуратурата, както тя е възприета в Конституцията и в законовата уредба. Защото тези събития не са присъщи единствено за времето, когато Иван Гешев оглавява системата. Подобни събития могат да бъдат открити при всички основни прокурори през последните 30 години.
Трябва да се каже, че промените не би трябвало да плашат никого. Те не би трябвало да се преглеждат като инструмент за политическо покоряване, промяната на един човек с различен или с някаква сходна самоцелност. Техният смисъл е да вземат решение систематичните въпроси и да създадат системата на държавно ръководство по-добре и по-справедливо функционираща. Прокуратурата и нейният началник могат да бъдат пълноценни участници в този спор, който повече от всичко би трябвало да се състои и да ангажира всички заинтригувани страни в нашето общество, а не да работят като политически състезател, който да експлоатира своите конституционни и законови пълномощия за реализиране на несъвместими с функционалността и смисъла на институцията политически резултати.
** *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Преди към година по време на разкриване на Общото заседание на следователите, които избираха собствен представител за новия състав на Висшия правосъден съвет (който обаче по този начин и не се конституира до ден днешен), основният прокурор Иван Гешев съобщи, че прокуратурата и следствието са „ последният пазач на законността “. Година по-късно той най-вероятно към момента стои зад тези свои думи, изключително на фона на серията от събития, които доведоха до същинска война на институциите сред основния прокурор, шефа на националното разследване, Народното събрание, Висшия правосъден съвет, президента. Това нагледно месианистично виждане за ролята на прокуратурата от своя страна има дълга традиция в тази система. В едно мнение от 2017 година на Управителния съвет на Асоциацията на прокурорите в България то има даже по-цялостен тип – за прокуратурата като „ самостоятелен пазител на законността в страната “. То не един път е било артикулирано както от редови представители на прокуратурата, по този начин и от нейни управителни органи. И сегашният основен прокурор не е прави изключение в тази изразителност, употребявайки понятието за „ правда “.
Като цяло „ законността “ има своята незаобиколима роля за правната система, нейните правила, философия и легитимност – по цялата верига от основанието на правото до най-малката положителна норма. Винаги ще се помни онази история за пруския селяндур, който бидейки обезправен от локалния феодал, споделя, че има вяра в правото, тъй като „ в Берлин има съд, който да го отбрани “. Появата на съда и прокуратурата е разказана доста тъкмо от страна на Светослав Велчев, един от най-блестящите адвокати на Третото българско царство, който в книгата си „ Прокурорският контрол “ споделя, че „ в съзнанието на българското поданство последователно се затвърждаваше мисълта, че прокурорите и съдиите не ще оставят беззаконието ненаказано, а и съденето ще става не по убеждение и произвол, а на тъкмо съображение на закона “. „ Законността “ от своя страна съставлява тъкмо това „ съображение на закона “, една причинност на държавно проведеното общество. Законът е едно изискване, причина за правовостта, той би трябвало освен да е израз на нормативно съществуване, само че и да въплъщава нейните правила, дух и смисъл, тъй като фактът на едно правно предписание още не дефинира неговата правност, както споделя проф. Цеко Торбов.
Както към този момент беше посочено, представителите на прокуратурата има много мощна нотка на месианство, когато стане въпрос за законността и нейната отбрана. Това до една не дребна степен идва от заложеното в Конституцията състояние, че прокуратурата „ следи за спазването на законността “ посредством серия от избрани пълномощия, а основният прокурор реализира контрол за правда и методическо управление върху активността на всички прокурори – състояние, което е може би най-видимото завещание от страна на тоталитарното право на комунистическия режим, което в доста огромна степен пресъздава мястото и ролята на прокуратурата в конституционната уредба, както тя е заложена от тоталитарната конституция от 1971 година в демократичната конституция от 1991 година Казано по различен метод, „ отците-основатели “, основали Конституцията от 1991 година, съвсем не трансформират една искрено властническа система, както тя е била възприета в България по модела „ Вишински “ и челния руски опит. Разбира се, поражда питането какво се случва, когато отвесна система, учредена на правилата на единството и йерархичността, тоталитарен артикул на руската школа, бъде вкарана в една демократична система, основа на правилата на правова страна, разделяне на управляващите и актуален конституционализъм? Отговорът е елементарен – рано или късно тази отвесна система става жертва на своята лична философия, тя стартира да основава кавги след кавги в границите на държавното ръководство и в най-безопасния вид се държи като слон в стъкларски магазин. В доста по-опасния си вид сходна система се трансформира в деен политически състезател, който стартира да употребява своите конституционни и законови пълномощия в безусловно несъгласие с откритите конституционни правила и правила – нещо, което се случва както в този момент, по този начин и не един път в близкото минало. Всичко това под маската на „ законността “ и „ отбраната на публичния интерес “.
„ Законността “ от своя страна също може да бъде формализирана и да бъде превърната в инструмент за реализиране на политически цели – най-много, когато нормата се откъсне от цялостната законова система, от нейните правила и дух, стартира да се ползва своеволно за да даде законосъобразна фасада на другояче опорочени дейности, които имат така наречен „ ulterior motive ” или „ прикрит претекст “. И тук дори претекстът не е даже прикрит. В един миг, на фона на формиращото се конституционно болшинство за промени в главния закон и поради осъзнатата нужда за осъществяване на всеобхватна правосъдна промяна, холистична по своята природа, месианската ни прокуратура получи „ просветление свише “, някаква форма на „ вътрешен катарзис “ и стартира искрено да се занимава с политически акции. Това се осъществя, отвън серията от конференции, заявки, обръщания и така нататък, с каскада от претенции за събаряне на имунитети на народни представители по досъдебни производства, които или до напълно скоро са били прекъснати, или са стоели „ на трупчета “ без по тях да има придвижване, или по такива с доста подозрителен темперамент. Всичко това остава усещане, че „ отбраната на законността “ е сменена с политически акции, които са безусловно неприсъщи на институцията на държавното обвиняване в която и да е демократична страна.
Връщайки се обаче и на цитирания нагоре Светослав Велчев, който в интервала сред 1920 година и 1932 година е бил основен прокурор при Върховния касационен съд – в едни от най-буреносните години за Третата българска страна, в която се случват държавни преврати, въоръжени въстания, опити за цивилен войни, политически убийства, най-големия терористичен атентат в историята на 20 век, какъвто е този в църквата „ Света Неделя “ през 1925 година и още доста други разтърсващи обществото събития (на фона на стопанска рецесия, тежки репарации след Първата международна война, опити за руско навлизане в страната и други), няма нито един политически скандал, който да е обвързван с прокуратурата на Царство България. На фона на това за последния месец и половина прокуратурата и основния прокурор бяха намесени допълнително политически кавги в сравнение с цяла една система и нейния най-висш началник за интервал от 12 години в доста по-бурни години. Това ни споделя нещо друго, а точно че казусът произтича от самата методичност, функционалност и уредба на прокуратурата, както тя е възприета в Конституцията и в законовата уредба. Защото тези събития не са присъщи единствено за времето, когато Иван Гешев оглавява системата. Подобни събития могат да бъдат открити при всички основни прокурори през последните 30 години.
Трябва да се каже, че промените не би трябвало да плашат никого. Те не би трябвало да се преглеждат като инструмент за политическо покоряване, промяната на един човек с различен или с някаква сходна самоцелност. Техният смисъл е да вземат решение систематичните въпроси и да създадат системата на държавно ръководство по-добре и по-справедливо функционираща. Прокуратурата и нейният началник могат да бъдат пълноценни участници в този спор, който повече от всичко би трябвало да се състои и да ангажира всички заинтригувани страни в нашето общество, а не да работят като политически състезател, който да експлоатира своите конституционни и законови пълномощия за реализиране на несъвместими с функционалността и смисъла на институцията политически резултати.
** *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ